The Fire Number

**Fanatic** Пет Юни 12, 2009 3:23 pm

Нали знаете, когато някой ви каже, че това е невъзможно, то тогава ти правиш всичко по силите си и то просто става. И аз направих така, не мога да пиша стихове, романи и т.н. Знам го. Просто нямам дарбата, но го правя, въпреки че знам, че не мога и няма да си получи.

~1~
Дзън, дзън...

- Дзън, дзън...
Звънеца ме събуди...
-Ох...-успях само да кажа докато се опитвах да стана от дивана.- Момент...
Убух набързо домашните си чехли и хукнах към входната врата. Отворих я. Беше Виста...
-Здрасти, Мелъри!-извика тя силно.
-Здрасти.-Измърморих сънено.
-Хайде да те разведа малко из новото градче, ще ти хареса.- Каза тя и добави една огромна усмивка.
-Добре, само да се преоблека.
Отидох в стаята си и извадих от гардероба си една жълта блуза с забавен надпис и нахлузих новите ми дънки.Слязах долу. Виста ме чакаше.
-Какво ще кажеш първо да се разходим из парка, а после да седнем на някое кафе?- Каза Виста с ентосиазъм.
-Добре да тръгваме.-Аз се усмихнах.

~~ * ~~ * ~~ * ~~ * ~~ * ~~

Разхотката мина добре. Пихме кафе, говорехме си, беше много забавно. После Виста ме изпрати до вкъщи.
- До утре Мел!- Каза Виста и ми помята от колата си.
-До утре Вис!-Казах и и се усмихнах.
След като се прибрах реших да почета малко книга. Напоследък нямах много време за четене. Почетох малко. После усетих, че устата ми е пресъхнала. Слязох по стълбите към кухнята. Минах през хола и видях, че не съм загасима телевизора. Загасих го. Влязох в кухнята и веднага се докопах до хладилника. Взех си едно кексче с шоколад и си налях малко портокалов сок. После се качих в стаята си и продължих да чета... Не след дълго реших да погледна часовника си.
-Уау! Вече е 18:00 часа! Боже..Мама ще се върне от командировка всеки момент...
-Дзън, дзън...- Звънеца ме прекъсна.-Дзън, дзън...
Втурнах се надолу по стълбите да отворя вратата. Беше майка ми Тоня.
-Здравей, миличка!- Каза и ми се усмихна.- Как мина уикенда?
- Чудесно! При теб?
-Ооо и при мен така!- Каза тя докато ми подаваше куфара си.- Подписахме договора!
-Чудесно!
-Баща ти къде е?-Попита ме тя и се огледа.
-Ами нали го знаеш, все закаснява...- Казах.
-Да, да... постоянно се улисва в мислите си.
-Да го оставим да твори.-Рекох с фалшив ентусиазъм.
Майка ми работеше като мениджър на нови, изгряващи звезди. А баща ми, колкото до него... той бе писател.
- Мел, ще ми подаеш ли куфара?- Провкна се мама от спалнята.
- Добре.- Изпъшках аз, докато влачех куфара по стълбите.- Ето ти го.
-Имам нещо за теб.- Щом каза това тя се усмихна към мен.
Аз я загледах в очакване да извади от чантата си новия албум на любимата ми група, но щом извади едно плюшено мече мечтата ми за албума се срути.
-Не е ли сладък?- Каза и ме изгледа сякаш очакваше да и се хвърля на врата, както когато бях на пет години и да започна да гушкам "страхотния подарък".
- Да, благодаря ти мамо.- Казах и и се усмихнах фалшиво.
- Дзън, дзън...
- Аз ще отворя!- Казах на мама.- Момент...- Провикнах се.
Слязох и отворих вратата.
- Привет, тате!
-Здравей!
- Как мина деня ти?
- Чудесно!- Веднага щом го каза се усмихна дълбоко.- Срещнах се с редакторите! Мина като по вода!
- Браво!
-Къде е майка ти?- Прекъсна ме той.
-На втория етаж.
Щом остави палтото си той веднага тръгна по стълбите. Аз го последвах. Качих се горе в стаята си. Сложих мечето на леглото си, взех Ем пе три плеяра си, легнах на леглото, затворих си очите и си пуснах първата песен. Песен след песен започваха и свършваха и така малко по малко се улисах и заспах.

~~ * ~~ * ~~ * ~~ * ~~ * ~~ * ~~

- Миличка, хайде слизай за вечеря!- Провикна си мама от кухнята.
Тя ме събуди...
- Слизам...- Опитах се да викна, но гласа ми бе прекалено дрезгав.
Минах през банята. Изплакнах си лицето и слезнах долу в кухнята.
Ммм, миришеше вкусно! Мама умее да готви... и то много добре! Седнах на масата. Тя беше сготвила мусака и прясна зелена салата с риби тон.
-Мамо, би ли ми наляла портовалов сок?- Казах, докато и подавах чашата.
- Да, разбира се.- Взе чашата.- Портокалов ли каза?
Кимнах й, докато лапнах едно парче мусака.
- Да, разбира се.- Взе чашата.- Портокалов ли каза?
Кимнах й, докато лапнах едно парче мусака.
- Как мина деня ти, Мелъри?- Попита ми изведнъж татко.
-Ъъъм добре.

~~ * ~~ * ~~ * ~~ * ~~ * ~~ * ~~

Качих се в стаята си и започнах да си приготвям чантата за утре. Нямам търпение! Ще е първия ден в новото училище. С Виста се оказахме заедно. За сега само нея познавах от целия град. Тъй като преди по-малко от пет дена се преместихме тук, заради работата на баща ми. След като си приготвих чантата веднага си навлякох тениската, която аз наричах пижама, минах през банята за пет минути и легнах. Бях толкова истощена, че дори съм забравила светната нощната ми лампа. Още щом затворих очите си заспах.

**Fanatic** Пет Юни 12, 2009 3:24 pm

~2~
Сънят...

Тази вечер сънувах нещо. Нещо странно. Едно лице изникна от подсъзнанието ми. Лице на едно красиво и русо момче. То бе в тъмна и мрачна гора заедно с мен. Това момче не го познавах, но имаше нещо привлекателно в него. Момчето подаде ръка към мен, сякаш очакваше нещо... исках да му помогна, знаех че има нужда. Аз докоснах ръката му и сякаш се телепортирах в една къща. Там момчето бе седнало на дивана и четеше някаква книга. Тя беше прашна, стара, с разкъсана червена корица. Той я четеше и часовете минаваха, но аз стоях и немърдах. За мен часовете минаваха като секунди. Накрая той я затвори. Веднага щом го направи на корицата се изписа с огнен надпис числото 7. Сякаш това число се приближаваше до мен. Изведнъж се събудих цялата в пот.Лъчите на сутрешното слънце пронизваха бледо сините ми пердета. Погледнах часовника. Беше 05:00 часа. Аз станах, защото знаех, че няма да мога да спя повече.Станах и взех козметичната ми чантичка. Тръгнах с бавна, сънлива стъпка към банята. Отидох до банята и си взех душ. Върнах се в стаята си и си пуснах телевизора. После реших малко да почета книга. Погледнах часовника. Беше 07:00 часа. Отворих гардероба и започнах да ровя из него. Облякох си една синя тениска подарък от майка ми за седемнадесетия ми рожден ден и си обух дънките. Взех си чантата и хукнах към долния етаж.Отидох до хладилника, взех бутилка с мляко и зърнената ми закуска от шкафа, залях я с мляко. После взех една лъжица и започнах да лапам бързо. Не изглеждаше толкова апетитно, но засищаше глада ми. След като свърших взех купата и я сложих в мивката. Веднага хукнах към входната врата, обух си гуменките, облякох си якето и нарамих чантата си. Заключих вратата и тръгнах.

**Fanatic** Пет Юни 12, 2009 3:25 pm

~3~
Първият ден в новото училище

Докато се осъзная бях стигнала. Училището беше бяло на четири етажа. Нормално като всяко друго училище. Пред него имаше много хора на групички. Едната групичка са мажоретки, други волейболисти, трети скейтбордисти, четвърти математици и т.н. Видях, че има една свободна пейка и седнах на нея. Извадих една намачкана бележка от джоба ми с програмата ми днес. Пишеше, че първия ми час е математика в 21 кабинет. Това трябваше да е на втория етаж. Качих се. Там беше кабинета. Влязах. Вътре беше лудница! Едни си подхвърляха хартиени самолетчета, мажоретките танцуваха, трети играеха с топка. Добре, че би звънеца и мойте съученици се уткротиха. Нямаше къде да седна. Намерих едно място до едно момиче, което четеше книга.
- Може ли?- Попитах я докато сочех с пръст стола.
- Да, разбира се, сядай!- Подкани ме тя.
- Здрасти! Аз съм Елизабет, а ти би трябвало да си Мелъри, нали?-попита ме тя.
Аз и кимнах.
- Добре.- Рече тя с пренебрежение и продължи да чете.
Аз с поглед се докопах до книгата, която четеше. Беше "Дългият път" на О. Хенри.
- О. Хенри е велик писател.
- Да...- Каза с пренебрежение.
В този момент би и втория звънец. Точно като по часовник влезе и господина ни по математика. Казваше се Лорън Гринт. Той беше нисък, плешив, с очила. Изглеждаше строг.
-Здравейте ученици!- Рече той и продължи да си мънка нещо под носа. Аз дори и не чух темата понеже беше много шумно.

~~ * ~~ * ~~ * ~~ * ~~ * ~~ * ~~

Най-сетне би звънеца! Този час беше отекчителен.
- Ей...- Казах на Елизабет докато я дръпнах, за да се обърне.- Искаш ли на обяд да седнем на една маса заедно.
- Добре.-Каза като тайфун изхвърча от стаята.
Следващият ни час бе рисуване. Влязох в стаята. За учудване в стаята беше много тихо. Всички рисуваха. Седнах на най.задния чин сама. Извадих си скицника и един сив молив. Видях, че темата е портрет. Затворих си очите и из-под съзнанието ми изкочи едно момче. Това момче бе същото като в съня ми. Отворих си очите , погледнах към скицника и видях, че съм го нарисувала. В този момент мина госпожа Леа Морган. Чак сега забелязах, че тя бе много красива. Тя бе с дълга руса коса разпръсната по ръменете й, с кристално сини пронизващи очи, облечена в пролетна рокля на цветя.
- Здравей.-Каза усмихнато тя- Ти сигурно си Мелъри?
- Да, аз съм.
- Това ти ли си го нарисувала?
Кимнах.
- Кой си рисувала?
- О никой, просто...
-Странно прилича ми на някой...
В този момент потръпнах. Тя знаеше кое е момчето, което така ме мъчеше.
-Знаете кой е?-Звучах, сякаш се върнувах каква ми е оценката на класно.
- Ами да, мисля, че е от дванайсти клас...
-Госпожо!- Прекъсна я едно момиче- Може ли да дойдете?
-Да, идвам.
- Момент-Дръпнах я аз- Моля ви, кажете ми какво знаете за него.
- Ами той се казва Саймън... в четвъртък е при мен...
-Госпожо!?-Извика момичето-Може ли да побързате?
-Да, идвам.-Тя отиде при нея.
-Саймън...-Повторих си аз...

~~ * ~~ * ~~ * ~~ * ~~ * ~~ * ~~

Тази вечер сънувах същия сън.Лице на красивото и русо момче. Лицето на Саймън. То бе в тъмна и мрачна гора заедно с мен. Момчето подаде ръка към мен, сякаш очакваше нещо... исках да му помогна, знаех че има нужда. Аз докоснах ръката му и се телепортирах в същата къща. Там Саймън седеше на дивана и четеше същата книга. Той я четеше и часовете минаваха, но аз стоях и немърдах. За мен часовете минаваха като секунди. Накрая той я затвори. Веднага щом го направи на корицата се изписа с огнен надпис не числото 7, а числото 6...

**Fanatic** Пет Юни 12, 2009 3:25 pm

~4~
Саймън...

Така още две вечери подред сънувах същия сън. Така огнения надпис намаляваше. Докато стана числото 3.
Стигнах до училище. Днес бе четвъртък. Щях да се запозная със Саймън и да разбера защо постоянно се върти в главата ми. Веднага се качих на втория етаж и влязох в стаята по рисуване. Видях едно момче и реших да го попитам:
- Здрасти.
- Оо, здравей!- Усмихна ми се и белите му зъби блестнаха.
- Търся Саймън.
- Ето го там.- Каза и ми посочи едно момче, което си подмяташе една бейстболна топка.
Аз тръгнах към него.Изведнъж момчето ме хвана за лакътя.
- Не си каза името.
- Оу, Мелъри.
-Добре, Мелъри.
- Ти?- Попитах.
- Ричард.
Кимнах и отидох при Саймън.
- Саймън?
- Ъъ да, познаваме ли се? - Зачуди се той.
- Вече да.-Усмихнах му се. - Аз съм Мелъри.Трябва да поговорим, спешно е...
Вторият звънец ме прекъсна.
-Чуй ме! - Дадох му едно листче с адреса ми. - След училище ела на този адрес. Там живея. Трябва да поговорим. Наистина е спешно.
Поне на мен ми се струваше спешно. Днес имахме два свободни часа. Изведнъж мобилния ми звънна. Беше Виста.
- Ало?
- Ало. Здрасти, Мел, чух, че имате два свободни.
- Да, така е.
- Ами искаш ли да се чакаме пред училище и да отидем на кафе?
- Иска ми се, но имам малко работа.
- Какво?- Около нея бе шумотевица.
- Просто немога.
- Ааа добре, чао.
- Чао.- Затворих и продължих да се разхождам из парка. Той бе на десет минути път от училище. Седнах на една пейка и започнах да размишлявам. Знаех, че числата са дните, които остават до появата на нещо. Също знаех, че Саймън има нещо общо. След два дена щеше да се случи нещо. Тези огнени числа започваха да ме плашат.

~~ * ~~ * ~~ * ~~ * ~~ * ~~ * ~~

Свършихме училище и аз се прибрах. Пуснах си телевизора и започнах да сменям каналите.
- Дзън, дзън...
Звънецът извъня силно. Сигурно беше Саймън. Права бях.
- Здрасти Саймън.
- Здравей.
Гледахме се втренчени.
-Влизай. Какво искаш за пиене? Имаме сок, кола, кафе, чай...
- Кола, моля.
- Добре. - Казах и отидох в кухнята. Сипах му кола и му я занесох.
- Благодаря. Какво е спешното, нали искаше да говорим? - Каза той и отпи две глътки кола.
- Да, малко е странно, но аз те сънувах... - Очаквах изражението му да се промени, но той продължи да ме гледа разбирателно. - Ти четеше някаква прашна книга с червена корица...
- Имаш предвид тази където я намерих? - Прекъсна ме той.
Очите ми се ококориха. Боже! Книгата съществува! Какво шесто чувство имам?!
- Трябва да я видя! - Изкрещях аз.
- Добре, спокойно. - Хвана ме и ме притисна към гърдите си. - Сега ще отидем да я вземем.
- Ти трябва да ми повярваш...
- Вярвам ти... - Прекъсна ме той. - Хайде да тръгваме.
- Добре. - Казах и си взех якето.
Излязохме. Той живееше близо. Къщата му бе много красива. Голяма, бяла, с цветя в саксий на всеки прозорец. Влязохме в стаята му. Типичната момчешка стая. Тя бе сравнително голяма, със сини стени облепени с плакати на баскетболни играчи.
- Харесва ли ти новото училище? - Попита ме той, докато ровеше в една малка библиотечка. - Защо се преместихте?
- Да, училището е хубаво. - Започнах да отговарям. - Преместихме се, заради работата на баща ми. Той ще издава нова книга и...
- Намерих я! - Прекъсна ме той. - Ето я.
Книгата бе същата като в сънищата ми! Прашна, с червени корици...
- Същата е! - Викнах.
Тогава усетих как кожата ми настръхна. Някакви студени вълни ме обляха. Това е истина. Нещо ще се случи след два дни. Трябваше да разбера какво. Започнах да прелиствам книгата.
- Не я чети! - Извика изведнъж Саймън. - Аз мисля, разбира се съдейки по това, което ми каза, че ще умра, заради книгата.
- Какво? - Сърцето ми започна лудешки да бие.
- Спокойно, просто така си мисля. - Успокои ме и ме прегърна.
Започнах да изпитвам някакви симпатий към него. С него се чувствах в безопастност.

~~ * ~~ * ~~ * ~~ * ~~ * ~~ * ~~ * ~~

Тази вечер неможех да спя. Мислех си за Саймън и смъртта. Жалко е да умираш на 18... просто е някак си жалко. Живота беше пред него. Само заради тази книга. Тази огнена книга. Неисках да умира. Не го заслужаваше. Той заслужаваше друга съдба. Беше ме страх и от мъките, които ще изпита по време на смъртта. Как щеше да умре? А дали въобще щеше да умре или просто щеше да се случи нещо? Може пък и нещо хубаво да стане? Не, нямаше. Защото знаех, че ще се случи нещо лошо. Как да му помогна?! Толкова исках. Казах си, утре ще направя всичко възможно, за да го спася. Сега просто трябваше да се наспя. Затворих си очите и заспах. Отново сънувах. Сънувах как съм в кухнята на къщата на Саймън. И той е там. Пържи си яйца. Обърнах се. Видях, че майка му излиза на разхотка. Обърнах се към Саймън. Там всичко гореше. Включително и той. А виках, крещях, исках да му помогна, но никой чуваше. Там аз бях като призрак.

**Fanatic** Пет Юни 12, 2009 3:26 pm

~5~
Истината

Събудих се цялата в пот. Погледнах часовника. Беше 09:00 часа. Знаех как ще умре Саймън. Веднага си взех мобилния и му звъннах.
- Ало? - Попита Саймън с все така великолепния си глас. Винаги щом го чуех краката ми се разтапяха.
- Ало, Саймън! Сънувах. Сънувах как ще умреш! - Виках от ужас!
- Трябва да се срещнем някъде, за да ми обясниш. - Грасът му беше все така спокоен, мил и свеж.
- В 11:00 часа в кафето до училище.
- Там съм.
- Саймън, остава ти един ден!
- Знам... - Беше още спокоен, но аз долавих и една ужасяваща нотка. Нотка, която не бях чувала до сега.
Затворих. Отидох до банята и се изкъпах. Облякох си една бяла риза и дънки, взех си чантата и тръгнах. По пътя мама ми звънна.
- Ало, миличка?
- Да, мамо.
- Бритни Спиърс си раздава дрехите от миналогодишната пролет на екипа. Искаш ли да ти взема нещо? Има Долче и Габана, Армани...
- Да, да добре вземи ми. - Прекъснах я аз.
- Добре. Чао, Мел.
- Чао мамо.
Не след дълго стигнах до кафето. Там ме чакаше Саймън.
- Здравей.
- Привет, Мел. Разкажи ми съня.
- Сънувах как съм в кухнята ви. И ти беше там. Пържеше си яйца. Тогава се обърнах и видях, че майка ти излизаше на разхотка. Тогава се обърнах към теб и видях, че гореше. А ти виках, крещях, исках да ти помогна, ти не ми чуваше. Там аз бях като призрак.
- И всичко това само, заради книгата на баща ми?
- Н... на... баща ти?!
- Да негова е. Аз я открих в килера. После го попитах на кого е и той ми каза, че като е бил на моята възраст и е я намерил.
- Той чел ли я е?
- Да. В неделя. Нямаше какво да прави, а и нали искаше да си припомни мнадените...
- А ти чел ли си я? - Прекъснах го.
- Не.
Разбрах. Той нямаше да умре, а баща му. За миг почувствах облекчение. Това е истината. Стана ми тъжно за Саймън.
- Няма да умреш ти, а баща ти! - Възкликнах аз.
- Но защо?!
- Защото той е прочел книгата, не ти!
- А можем ли да го спасим?
За момент замълчахме. Изведнъж казах:
- Усвободи си деня! - Казах и станах от масата.
- Вече го направих.
- Защо? - Изведнъж се спрях.
- Ами мислех си, че ми е последния ден и... нали... исках да го прекарам с някой, който...ми харесвам достатъчно, за да прекарам и последните минути от живота си.
- И с кой щеше да го прекараш? - Полюбопитствах аз.
- С теб.
Стана конфузна ситуация. Замълчахме.
-Ти вземи книгата, ще се чакаме в библиотеката. - Изведнъж продумах след известното време тишина. Сякаш до сега устите ни бяха зашити.
- Добре.- Съгласи се Саймън.
Аз тръгнах към библиотеката, а Саймън да вземе книгата. Аз пристигнах първа в библиотеката. Започнах за разглеждам книгите. Изведнъж някой ме хвана за ханша.
- Ааа! - Обърнах се рязко като изсипах снигите от целия рафт.
- Спокойно, спокойно! Аз съм. - Каза Саймън тихо в ухото ми.
- Ооо Саймън, ти ли си?! Изплаши ме.
- Ей, вие! - Провикна се библиотекаря. - По- тихо.
Ние се усмихнахме едни на друг. Той ме хвана и ме занесе на ръце до масата на библиотеката.
- Носиш ли книгата? - Попитах.
- Да, естествено. - Усмихна ми се той.
Взех книгата и започвам да я прелиствам. Усетих, че той наблюдава всяко мое движение. Отправих поглед към него. Той ми се усмихна с чаровната си усмивка. И аз го направих. Усещах, че му е неловко. Изведнъж стана и каза:
- Аз отивам да попитам библиотекаря дали може да ми каже на колко приблизително години е книгата.
- Добре. - Казах и той тръгна.
Докато чаках се замислих над живота си. Ами ако не успеем да спасим бащата на Саймън? Това щеше да довърши Саймън. Не стига, че напоследък е много разсеен по време на тренировките по баскетбол и наближава турнира и всичко това с книгата, ами сега и смъртта на баща му. Беше ми жал за него. И за мен. Аз горката страдах за него. И на мен много ми се насъбра. Книгата, училище, интервюто за работа... Интервюто за работа
- О Боже, ще закъснея за интервюто! - Извиках и тръгнах към Саймън. Потупах го по гърба и той се обърна. - Саймън аз тръгвам! Ще закъснея за интервюто за работа! - Погледнах го мило и измънках - Ще се оправиш ли сам?
- Да, да не се безпокой. - Той ме погали по бузата. - Ако искаш даже вземи колата. - Каза с нежния си моногамен глас и ми даде ключовете.
- Мерси. - Благодарих му и мой ме целуна страстно. Тръгнах. Качих се в колата. Закъснях само 7 минути. Влязох в магазина за дрехи. Там в ъгъла ме чакаше седнала на един стол една вече на възраст жена. Външният и вид придаваше някаква особена строгост. Беше обелечена в бяла памучна риза и черна дълга пола. Обувките бяха черни, стилни, с малки бели камъчета. Косата и беше прибрана на кок, а очилата и придаваха още по строг вид. Поех си въздух:
- Добър ден. - Продължих. - Аз съм Мелъри и дойдох за интервюто за работа. - Усещах как гласа ми трептеше.
- Мелъри... - Тя ми направи знак да седна на свободния стол. - Виждам, че си на 17 и не си работила досега... - Тя ме погледна. Зелените и очи ме пронизнаха. Единственият щит който ме спасяваше бе големия и диоптър на очилата. Тя извади един лист от черна папка. По нечетливия почерк разбрах, че това е молбата ми, която пуснах. Тя четеше и кимеше с глава. Ръцете ми почнаха да се потят. Имах нужда от парите. Изведнъж тя прекъсна мислите ми.
- Оо аз забравих да се представя. - Успихна ми се тя и белите и зъби блестнаха. - Казвам се Таня. Приятно ми е? - Тя ми попаде ръката си. - Трябваше така да започнем разговора. - Каза и се разсмя.
- Да и на мен ми е приятно. - И аз се усмихнах. - Ще задавате ли някакви въпроси? - В гласа ми се усещаше отекчаваща нотка.
- Не, няма нужда. Честито, наета си? - Стихнахме си ръцете и тя ми подаде някакъв лист. - Тук е написан целия ти график плюс заплащането и подаръците. - Тя ми смигна.
- Благодаря ви много. - Казах и тръгнах. Нямах време да се радвам. Качих се в колати и веднага се обадих на Саймън.
- Ало, Саймън какво става? Справяш ли се?
- Не, до никъде не съм стигнал.
- Спокойно идвам. Къде си?
- Вкъщи при татко. Ще се опитам да го предпазя, въпреки, че едва ли ще успея. Все пас имам един ден. Ще го прекарам с него. - Усетих как в гласа му се осещаше и тъжна нотка.
- Спокойно, всичко ще е наред. - Излъгах и затворих телефона. Запалих колата и натиснах газта. Исках възможно най-бързо да отида при Саймън. Да го прегърна, да го целуна. Да ме обгърне с ласките си, да осетя топлите му устни... Изведнъж някоя кола отзад бибитна и аз се обърнах назад. Видях Виста с новата си кола, която си купи. Колата беше червено Ауди А4. Тя ми помаха и ми се усмихна. Аз и отвърнах със същото. Обънах се и стиснах волана още по-здраво.

Следва продължение...

Sponsored content

The Fire Number

The Fire Number

Re: The Fire Number

Re: The Fire Number

Re: The Fire Number

Re: The Fire Number

Re: The Fire Number